Определение за „вярата“ ни е дадено в началото на 11-та глава на посланието към Евреите. Една глава, която дава не само теоретична дефиниция на термина, но и ни запознава с множество примери за това, как на практика се живее с вяра.
“А вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме, - убеждения за неща, които не се виждат.” (Евр. 11:1)
От този стих, разбираме че вярата е необходима, тогава, когато не виждаме „отговорът“ с физическите си очи, нито можем да го усетим чрез физическите си сетива. Вярата е състояние на духа, засягаща самата същност на човека. И макар тя да може да бъде повлияна от интелекта или телесното състояние, тя не изхожда от тях, но от духът. Както е казал писателят К. С. Луис: „човекът не е тяло, което има дух, но е дух, който има тяло“.
От гореспоменатият стих, можем също да направим следното наблюдение, че вярата не е просто надежда, но е твърда увереност в надеждата! А пояснение за това какво означава „надеждата“, апостол Павел ни дава в посланието към Римляните: “надежда, когато се вижда изпълнена, не е вече надежда; защото кой би се надявал за това, което вижда? Но ако се надяваме за онова, което не виждаме, тогава с търпение го чакаме.” (Рим. 8:24-25). За пример отново можем да вземем Авраам, и това което е записано за него: „Авраам, надявайки се, без да има причина за надежда, повярва, за да стане отец на много народи...“ (Рим. 4:18).
И така, можем да заключим, че надеждата е търпеливо очакване за изпълнението на копнеж, който имаме, докато още този копнеж, не е изпълнен, нито впрочем има повод за надежда в изпълнението му. А вярата усъвършенства надеждата, тъй като тя ни дава твърда увереност в изпълнението на това, в което се надяваме.
И както с всяко друго нещо, вярата сама по себе си не ползва, освен ако не е отправена в правилната посока. Всеки човек има копнежи и надежди и у всеки се намира някаква вяра. Спасителната вяра обаче, е вярата (упованието и пълното предаване) в Господа Исуса Христа и в достатъчността на Неговата жертва на кръста, за прощението на всичките ни грехове. Такава вяра не е неоснователна, такава вяра не е скок в неизвестното, но напротив, тя бива дадена даром от Бога, вследствие на покаяние спрямо Него – вследствие на осъзнаване на нашето положение пред Бога.
"И така, да не забравяме, че „остават тези трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта" (I Кор. 13:13).